В рамките на няколко кратки седмици в Украйна се оформи една мрачна нова реалност.
Русия показа, че не е нужно да завладява и окупира цялото черноморско крайбрежие на Украйна, за да я остави без излаз на море. Тя трябва само да откаже достъп до критично важния пристанищен комплекс на Украйна в Одеса, нещо, което прави доста ефективно чрез въздушни и ракетни удари по пристанищни съоръжения и приближаващи се кораби.
Тази реалност вероятно няма да се окаже нокаутиращ удар в продължаващата война. Но е вероятно да окаже дълбоко въздействие върху вече мрачните следвоенни перспективи на Украйна – и, в по-широк смисъл, върху контурите на нов европейски пейзаж на сигурността след настоящия конфликт.
Само преди няколко месеца Русия провеждаше малко военни операции срещу Одеса. В началото на войната атаките на Русия и Украйна срещу търговското корабоплаване в Черно море заплашваха да задушат износа на селскостопански продукти, жизненоважни за световните пазари. Под натиск от Индия и други ключови партньори в Глобалния Юг, Москва се съгласи на така наречената „Зърнена сделка“ с Украйна, сключена с посредничеството на Турция и Организацията на обединените нации, за да се позволи безпрепятствен търговски износ от региона.
В продължение на около четири години след това пристанищната система на Одеса остана отворена за украински внос и износ, обработвайки около 90% от селскостопанската търговия на Украйна. Руските хардлайнери се възмутиха от отказа на руския президент Владимир Путин да атакува жизненоважното, но уязвимо пристанище на Украйна, мърморейки, че Путин изглежда е по-заинтересован да избегне разриви с държавите от Глобалния Юг, отколкото да победи Украйна.
Няколко фактора се комбинираха, за да променят тази картина. Единият беше очевидният провал на кампанията на Запада да превърне Русия в държава-парий, плод на въображението на администрацията на Байдън, която увеличи значението на Глобалния Юг за Москва като средство за избягване на международна изолация. Вторият беше изчерпването на украинските противовъздушни прехващачи, което остави Одеса до голяма степен беззащитна срещу руски балистични ракети и позволи на самолети, носещи бомби, да действат в по-голяма близост до пристанищния комплекс, увеличавайки точността и разрушителността на руските въздушни удари.
По ирония на съдбата, може би най-важният фактор беше обявената в края на юни „40-дневна кампания“ на Украйна, която включваше удари с дронове с голям и среден обсег върху енергийната инфраструктура в Русия и търговското корабоплаване в Азовско море. Украинският президент Володимир Зеленски заяви, че кампанията е насочена към „повлияване на държавата агресор, за да бъде принудена да прекрати войната“. Президентът Тръмп я описа по-ясно като „ескалация, която се надяваме да доведе до мир“.
На практика обаче ескалацията позволи на Русия да отклони критиките на Глобалния Юг за нарушаване на условията на Зърнената сделка, като твърди, че именно Украйна е дала началото на неотдавнашния цикъл от атаки върху кораби и пристанища.
Краткосрочните последици са обезпокоително ясни. От 22 юли руските военни на практика затвориха украинския пристанищен комплекс в и около Одеса за всички кораби. Загубата на останалите дълбоководни пристанища вече има опустошителен ефект върху селскостопанския износ на Украйна – гръбнакът на нейната икономика – за който властите предупреждават, че може да се срине с 50% през следващите месеци, тъй като алтернативните сухопътни, железопътни и речни маршрути имат много по-малък капацитет и са много по-скъпи.
Щетите върху украинската икономика вероятно ще бъдат управляеми в близко бъдеще, стига Европа да увеличи потока си от помощ. Но въздействието на затварянето на Одеса върху следвоенните перспективи на Украйна може да се окаже много по-голямо.
Отдавна се приема както във Вашингтон, така и в Европа, че основната алтернатива на компромисното уреждане на руско-украинската война е превръщането на Украйна в „стоманен таралеж“. Концепцията предвижда силно въоръжена и укрепена Украйна, която може да служи като бариера за по-нататъшната руска агресия и да позволи на горещата война да се уталожи в стабилен, замразен конфликт.
Поддръжниците на тази визия отхвърлят потенциалните споразумения „земя срещу мир“ с Москва и се противопоставят на всякакви количествени или качествени ограничения върху украинската армия. Това са точки, които руските представители твърдят, че са от съществено значение за всяко мирно споразумение. Но за украинците подобни отстъпки биха „възнаградили руската агресия“ и биха попречили на Украйна да се превърне в източноевропейски вариант на Израел – „основен съюзник извън НАТО“, който се представя значително над своята категория в регионалните дела и служи като ключов камък на по-широките европейски отбранителни планове.
Ако обаче Русия може да използва въздушни и ракетни атаки, за да попречи на Украйна да използва пристанищните си съоръжения, тя може също така да попречи на следвоенното възстановяване и икономика на Украйна. Точно както търговските кораби не биха рискували руски атаки, за да влязат в Одеса, строителните фирми е малко вероятно да рискуват руски въздушни удари, опитвайки се да построят или ремонтират мостове, пътища, фабрики, пристанища и друга жизненоважна инфраструктура. Нито пък инвеститорите биха рискували стотици милиарди долари, ако руските ракети и бомби могат да унищожат всеки украински проект за възстановяване за броени часове.
Без мащабно икономическо възстановяване и работните места и стабилността, които биха последвали, малцина от милионите украинци, избягали от войната (повечето в Европа, но много в Русия), ще се завърнат. При липса на масово репатриране Украйна вероятно ще навлезе в демографска спирала на смъртта. По признание на украинските власти, население, което е наброявало 52 милиона души при разпадането на Съветския съюз, сега е между 22 и 25 милиона души, като почти половината от тях са пенсионери.
Според една оценка, трудоспособното население на Украйна – гръбнакът както на гражданската икономика, така и на военните ѝ – може да загуби още една трета до 2040 г. Броят на децата, въплъщение на бъдещето на Украйна, може да намалее наполовина от нивото си преди войната.
Това повдига очевиден, но недостатъчно обсъждан въпрос: Как може едно застаряващо и умиращо украинско население, лишено от силна икономическа база, да служи като „нова Спарта“, противодействаща на въоръжена с ядрено оръжие Русия, която е седем пъти по-голяма от него?
Затварянето на Одеса би трябвало да подчертае два важни момента за западните лидери. Първо, нито Украйна, нито Западът могат да елиминират заплахата от руски въздушни и ракетни удари само с военни средства. Второ, Русия ще има сериозни основания да ги продължи, дори след като в крайна сметка спре мащабните сухопътни операции, ако Кремъл се притеснява, че Западът в противен случай ще превърне Украйна в безопасно убежище за заплаха за руската сигурност.
В резултат на това алтернативата на неудобното компромисно уреждане на войната няма да бъде стоманен украински таралеж. Това ще бъде слаба и нефункционална остатъчна държава, която не служи на украинците и подкопава по-широката сигурност на Европа.
Автор: Джордж Бийби, директор на „Гранд Стратегия“ в Института Куинси
Източник: Responsible Statecraft
