През четирите години, откакто руският президент Владимир Путин започна своята „специална военна операция“, Украйна и нейните чуждестранни поддръжници последователно формулират целите си с езика на териториалната цялост. През първата година на боевете западните представители изрично призоваха за възстановяване на украинския суверенитет над цялата ѝ международно призната територия, включително Крим и частта от Донбас, която Русия контролира от 2014 г. Тази теория за победата, която винаги е била неправдоподобна, се срина след провала на контраофанзивата на Украйна през 2023 г. Оттогава украинският президент Володимир Зеленски и повечето западни лидери неохотно признаха, че Русия ще запази де факто контрол над голяма част от територията, която е завладяла. Въпреки това те продължават категорично да отхвърлят де юре или официалното признаване на променените граници на Украйна.
Отказът за официално признаване на териториалния контрол на Русия се основава на набор от твърдения относно естеството на международните отношения и съдбата на украинската нация. Противниците на де юре признаването твърдят, че териториалната цялост на държавите е стълб на следвоенния ред и че този принцип не може да бъде компрометиран, без да се застраши стабилността на цялата международна система. Териториалните отстъпки, според схващането, ще окуражат агресорите (независимо дали са Русия или други). Те също така твърдят, че законното отстъпване на територия е равносилно на капитулация на Украйна, докато политиката на непризнаване запазва възможността Украйна в крайна сметка да си върне загубена територия. Всеки от тези аргументи е погрешен сам по себе си. В по-широк смисъл, рефлексивното противопоставяне на де юре признаването замъглява начините, по които официалното приемане на руските завоевания на място би могло да увеличи сигурността на Украйна, да улесни следвоенното възстановяване и да допринесе за международната стабилност.
Като част от трайно мирно споразумение е в интерес на Украйна, Европа и Съединените щати да се очертае нова международна граница, приблизително съвпадаща с окончателната линия на контрол. Подобно споразумение би изисквало както Украйна, така и Русия да коригират конституционните си претенции, за да съответстват на територията, която действително заемат. Докато Украйна би отстъпила територия в рамките на международно признатите си граници от 1991 г., Русия би трябвало да приеме законна граница, която не достига територията, която е анексирала едностранно. Споразумението би позволило и ограничени, взаимно договорени корекции на линията на контрол, както и период от време, през който жителите на засегнатите територии биха могли свободно да се преместят в юрисдикцията по свой избор. В идеалния случай новата граница би била призната – и политически гарантирана – от партньорите на Русия в БРИКС и основните международни поддръжници на Украйна.
НЕВЕРНИ ПРЕДПОСТАВКИ
Предположението, че международният ред се основава на силна и последователно прилагана норма срещу териториални завоевания, не издържа на исторически анализ. Границите са се променяли многократно от 1945 г. насам, често в резултат на завоевания. Както политологът Дан Алтман документира в проучване от 2020 г., темпът на успешно териториално завладяване е бил по-висок през по-голямата част от следвоенната епоха, отколкото през 30-те и 40-те години на миналия век. Има доста примери. Израел завзема Голанските възвишения по време на Шестдневната война през 1967 г. Десетилетие по-късно Северен Виетнам завладява Южен Виетнам, а Индонезия поема контрола над Източен Тимор. Не всички тези завоевания са официално признати, но международната система е приела тези промени, без да се разпада, което предполага, че нормата за териториална цялост е по-скоро амбициозна, отколкото съществена, и че винаги е била подчинена на реалностите на силата.
В настоящия случай териториалната цялост на Украйна вече е нарушена. Русия конституционно анексира Крим, Луганск, Донецк, Херсон и Запорожие. В момента тя контролира напълно първите две области, както и значителни части от останалите три. Вярно е, че Русия се оттегля от части от тези региони под украински натиск през есента на 2022 г. Въпреки това балансът на силите се е променил значително оттогава, като Москва сега притежава предимства както в човешката сила, така и в материалните ресурси, на които Украйна се бори да противодейства, тъй като западната подкрепа намалява. С проточването на войната е по-вероятно Русия да спечели позиции, отколкото да ги загуби. Непризнаването на руското териториално разширение от Запада няма да обърне реалността на украинските териториални загуби.
Политиката на непризнаване не би ограничила смислено руското поведение или би възпрала агресорите другаде. Международният отказ да признае контрола на Русия над Крим не спря Путин да нахлуе в Украйна през февруари 2022 г. В по-широк план действията в една част на света не са силно свързани с изчисленията на други по-отдалечени държави. Решението да се рискува с преки военни действия се определя от предполагаемите разходи, възможности и стратегически интереси, а не от правен прецедент. Показателно е, че дори когато западните и украинските власти енергично се противопоставят на официалните промени в украинската територия, опасенията относно потенциална агресия в региони като Близкия изток и Източна Азия остават силно изразени. Във всеки случай, опитът на Русия в Украйна – четири години изтощителна война, довели до печалби, далеч под тези, на които Кремъл се е надявал – едва ли предлага убедителен модел за потенциалните ревизионисти.
Междувременно възражението, че де юре признаването би се равнявало на капитулация на Украйна, оставя малко място за победа. Ако залозите във войната се определят в териториален план, тогава Украйна вече е загубила. Но това не е единственият начин да се формулират украинските и западните цели. Веднага след пълномащабното нахлуване на Русия, приоритет за Украйна и нейните международни поддръжници беше запазването на независимостта и суверенитета на страната. По този стандарт Украйна вече е успяла. Нещо повече, тя е установила тесни икономически, политически и стратегически връзки с Европейския съюз. Такива връзки са изпълнили дългогодишните искания на украинските протестиращи на Евромайдана, които през 2013-14 г. търсеха признание за своя „европейски избор“. Официалното признаване на съществуването на нова международна граница с Русия не застрашава тези постижения. Всъщност, Украйна може да има по-голям шанс за по-нататъшна интеграция със Запада, ако се откаже от законните си претенции за територия, която не контролира на изток.
И накрая, способността на Украйна да си възвърне контрола над територията си от 1991 г. не зависи от това дали новата граница е законно призната или приета де факто. Предоговаряне винаги е възможно, ако и когато разпределението на силите се промени. В продължение на половин век Западът отказваше да признае анексирането на Естония, Латвия и Литва от Съветския съюз през 1940 г. – политика, която не доведе до резултати – като същевременно призна съветския статут на останалите 12 републики. В резултат всичките 15 републики получиха независимост по мирен начин. В крайна сметка основната пречка за възстановяването на територията на Украйна от 1991 г. е отказът на Русия да се откаже от териториалните си претенции и способността ѝ да ги налага, а не политиката на признаване в Киев и други европейски столици.
НАЙ-СИГУРНИЯТ ПЪТ
Аргументите срещу де юре признаването не само са неоснователни, но и аргументите срещу официалното коригиране на границата пренебрегват ползите, които биха могли да последват. Многобройни проучвания са установили, че в сравнение с други видове междудържавни разногласия, териториалните спорове имат по-голяма вероятност да ескалират във въоръжен конфликт. Да вземем за пример Южна Азия, където Афганистан, Китай, Индия и Пакистан са се сблъсквали за оспорвана територия. Дори уж „замразени“ конфликти, като този между Северна и Южна Корея, остават силно милитаризирани и предразположени към ескалация.
Обратно, де юре признаването може да помогне за ограничаване на вероятността от бъдещи конфликти. Мирният следвоенен ред в Европа, например, започна със значително преначертаване на международните граници след насилието от Втората световна война. Постсъветска Централна Азия е по-скорошен пример. Подобно на Южна Азия, този регион беше разкъсван от сложни териториални спорове и чести гранични конфликти. От 2017 г. насам поредица от гранични споразумения, включващи Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, допринесоха за повишена стабилност и икономически растеж в целия регион.
В конкретния случай на Русия и Украйна, официалното признаване на нова международна граница вероятно би донесло незабавни ползи за сигурността. Ясно определена разделителна линия би улеснила определянето на отговорността за възобновяване на военните действия. Това би улеснило т. нар. „ретроактивни санкции“ срещу Русия и подновяване на военната подкрепа за Украйна в случай на непровокирани военни действия от страна на Москва, което ще засили възпирането. Освен това, взаимно признатата граница би могла да позволи на двете страни да приемат реципрочно изтегляне на войските, намалявайки вероятността от неволна ескалация. В случай че избухне конфликт, чуждестранните партньори на агресора биха били по-малко склонни да подкрепят инвазията, ако изрично са признали нова граница. И накрая, официалното признаване би помогнало да се лишат националистическите сили в двете страни от ключов аргумент за възобновяване на бойните действия и търсене на по-нататъшни териториални промени.
Отвъд сферата на сигурността, международно признатата руско-украинска граница би могла да улесни пътя на Украйна към по-нататъшна западна интеграция и да улесни следвоенното възстановяване. Присъединяването на Украйна към Европейския съюз ще бъде трудно при всякакви обстоятелства, но ще бъде много по-сложно, ако източната граница на страната остане неопределена, нестабилна и силно милитаризирана. Уреждането на границите би могло също да подобри следвоенните икономически перспективи на Украйна. Правната сигурност относно границите би направила страната по-привлекателна за мащабни частни инвестиции, което ще бъде от съществено значение за възстановяването. Постоянната неяснота, напротив, би възпирала капитала и би заключила Украйна в постоянна среда с висок риск.
Може да е изкушаващо да се поддържа илюзията за териториалната цялост на Украйна, но всяко мирно споразумение, което запазва несъответствието между де юре претенции и де факто контрол, ще възпрепятства усилията за възстановяване и ще увеличи вероятността от подновяване на конфликта. След четири години мъчителна война, най-сигурният път към траен мир е сделка, в която както Украйна, така и Русия признават реалността на място и се отказват от законни претенции към територия, която не контролират.
Автори: Питър Слезкин и Джошуа Шифринсон
Източник: Foreign Affairs
