Как да се предадат странностите на Киев по време на руската инвазия в Украйна? Реалността на живота под постоянната заплаха от дронове и ракети, съчетана с неоспоримия факт, че животът продължава нормално през по-голямата част от времето?
Киев не е само бомби. Той е и салони за домашни любимци с неонови табели, и кафенета с названия „202 градуса по Фаренхайт“, например. Това е WiFi сигнал, който не прекъсва, чай мента с мляко по ваш избор, приложения за споделено пътуване и електрически скутери. Градът е толкова готин, колкото най-готиния ъгъл на Шордич (бохемен район на Лондон – бел.ред.).
Почти първото нещо, което правя, когато пристигам, е да разгледам бомбоубежището под апартамента ми. То е изненадващо чисто и наскоро реновирано – стъпка напред от голите тухли и водопроводни тръби, които може би очаквате от мазе. Има чайник, безплатен Wi-Fi и електрически контакти. Има дори тоалетна и мивка.
Една съседка ми казва, че в тежка нощ на бомбардировките в метрото спят цели 25 000 души и че също толкова имат подслони под сградата си, но в града има 3 милиона души. Така че това е капка в морето. Тя ми казва също, че в мазето ни живеят няколко бездомни мъже.
По-късно през деня има тревога и слизам долу, за да я изчакам. Влиза мъж. За момент се вълнувам, че не съм единствената, защото изглежда местните реагират пестеливо на тревогите, докато нещата не станат сериозни. „Къде е Ваня?“, пита мъжът. „Не знам“, казвам аз. Излиза, че рано съм се зарадвала.
Но съм любопитна. „Кой е Ваня?“, питам аз. „Човекът, който… живее тук“, казва той. „Аха“, мисля си. „Бездомникът се казва Ваня.“
Проблемът с бездомността е актуален в Киев, защото толкова много хора се преместиха от източната част на страната, докато Русия я окупира, без да вземат почти нищо със себе си. По-късно научавам, че това предизвиква напрежение с местните жители, които смятат, че приютите са част от тяхната обща собственост.
Дойдох в Украйна, защото съм съ-ръководител на малка организация с нестопанска цел, наречена Medical Life Lines Ukraine (MLLU). Нашите шофьори набират средства за употребявана линейка, след което я карат в конвой до Украйна с нашия екип. Обикновено се присъединявам към шофьорите на полската граница, за да помогна с митническите документи. По рождение съм украинка и след едно от пътуванията ни решавам да остана малко по-дълго и да се свържа отново с корените си.
Винаги съм била украинка и никога не съм бил съвсем украинка. Преместих се от Киев в Лондон като дете, защото майка ми се присъедини към новосъздадената Световна служба на BBC, когато Украйна стана независима държава през 1992 г. Прекарвах всяко лято в Украйна с баба ми в малката ѝ селска вила и даже се влюбих в мечтателен далечен роднина. Но пораснах, отидох в университет и се установих с група лондонски приятели, забравих за този епизод от детството. Бях твърде заета да работя и да се опитвам да живея нормално в Лондон.
Пълномащабното руско нахлуване през 2022 г. промени всичко това. Спрях да спя. Цял месец се будех почти всяка нощ в 3 часа, за да проверявам Twitter. Работих като доброволец преди MLLU, след това отидох с тях в Лвов, а след това в Киев за няколко дни. Всеки път, когато пристигах, се приближавах до истинската стъпка, която исках да направя, а именно да прекарам по-дълъг период от време в Киев.
След няколко дни в Киев разбрах, че тук има два вида сигнали и повечето хора ги разграничават чрез съзвездие от Telegram канали. Първо е сигналът „Тревога!“. През деня той обикновено предупреждава, че са излели МиГ-ове с ракети на борда. Тревогата означава, че отиват… някъде. Но в този момент няма начин да се знае къде, така че цялата страна става „червена“.
Много хора игнорират тези сигнали, главно защото има толкова малко време да се направи каквото и да било, тъй като отнема около пет минути на балистична ракета да достигне Киев. В град с високи сгради, дори тези, които имат убежище, не винаги имат възможността или енергията да се доберат. Лесно е да се почувствате така, сякаш шансовете да сте един от шепата нещастници сред 3 милиона, са малки. Така че животът продължава.
От моя ограничен опит, моделът, който обикновено приема една сериозна атака, започва с рояк дронове между 22:00 и 23:00 часа. (Сравнително) хубавото е, че им отнема повече време да прелетят, така че имате време да си вземета нещата и да заключите, преди да слезете в убежището. До вратата си вече имам маратонки, заедно с надуваем дюшек и спален чувал.
Следващият път, когато се чу нощен сигнал, слязох долу, за да се приготвя за през нощта. Не чух нищо освен далечното ехо от хъркането на Ваня, затова надух дюшека си и заспах с книга в ръка.
Събудих се около 2 часа сутринта и… около мен имаше поне още десет души. Имаше също куче, птица и котка – както по-късно разбрах – на име Марчело. В далечината се чуваха глухи удари. С известно облекчение осъзнах, че това е главно звукът от затръшването на металната врата, но ако се вслушах много внимателно, можех да чуя и експлозии и безпогрешния звук на картечница, сваляща дронове. Заспах отново.
Следващият път се събудих малко след 8 сутринта и нямаше нито едно друго живо същество наоколо. Не бях чула нищо. Е, поне спя отново, помислих си. Минаха три години и неочаквано, спя отново! Просто е трябвало да се прибрах у дома.
Автор: Мария Бочарова, британско-украинска писателка и доброволка, която разделя времето си между Лондон и Киев. Тя е съ-ръководител на организацията с нестопанска цел Medical Life Lines Ukraine.
Източник: The Spectator
