В началото на лятото Европа беше изправена пред перспективата за трансатлантически развод, а бъдещето на Украйна, НАТО и търговията беше неясно. Днес, докато очакват с нетърпение почивка на плажа, европейските лидери сигурно са си отдъхнали. Същият американски президент, който нарече НАТО остаряло, обеща да сложи край на украинския конфликт за 24 часа и обяви ЕС за враг, вместо това застана на тяхна страна. Поне засега.
Но за да умилостиви Доналд Тръмп и да ограничи апетитите му, Европа трябваше да отстъпи и да плати – поне три пъти. Първо за НАТО, със стотици милиарди долари допълнителни разходи за отбрана и сигурност. След това за Украйна, с ангажимент да се раздели с оръжията, от които се нуждае Киев. И тази седмица, и за търговията: САЩ едностранно повишиха тарифите, въпреки европейските обещания да купят американска енергия и оръжия на стойност над 1,3 трилиона долара и да инвестират в американската икономика.
Европейските преговарящи биха могли да твърдят, че американските тарифи са дори по-високи за редица други страни, че европейските производствени стандарти и изисквания за безопасност остават в сила, че американската енергия е привлекателна алтернатива на руската енергия, че покупките на оръжие вече са включени в плановете на НАТО, че европейските инвестиции в американската икономика щяха да продължат така или иначе и че общите данни за покупките на ЕС са просто ориентир, към който да се стремим. Ако Тръмп се придържа към позициите си, Европа ще плати много разумна цена за стабилна търговия, а останалите „сиви зони“, включително стоманата и фармацевтичните продукти, ще избегнат наказателните тарифи.
Но Европа не може да игнорира факта, че администрацията на Тръмп я принуди да се подчини. Водещият световен блок за свободна търговия не успя да се защити. Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен дори стигна дотам, че да заяви, че Европа е виновна, повтаряйки лъжливата реторика на Тръмп, че търговията е игра с нулев резултат.
Като цяло, Европа няма икономическа сила, военна мощ и споделен мироглед, за да се обедини в защита на своите ценности и интереси. Европа не може да води търговска война със Съединените щати, защото е разделена. Не може да си позволи такава, защото е слаба. Европа не може да играе по „изкуството на сделката“ на Тръмп: това би включвало геополитика, твърда сила и егоизъм в технократския процес, за който е създаден ЕС.
Америка вече знаеше това. И останалият свят най-накрая го разбра. Европа въздъхна с облекчение, но това облекчение е плод на безсилие и унижение. Психологически, ще накара ли това мъчително умиротворяване най-накрая Европа да се почувства като геополитическа суперсила и да действа като такава, или ще задълбочи европейското разделение и зависимост? Знаците не са обнадеждаващи.
Европейските страни са нетърпеливи да увеличат разходите си за отбрана и сигурност, но стимулирането на общите обществени поръчки е най-доброто, на което могат да се надяват. Три години и половина след началото на конфликта, Европа все още не е в състояние да произвежда ключови оръжия за Украйна.
Влиятелни медии настояват за по-дълбок европейски вътрешен пазар като геополитически двигател в енергетиката, отбраната, комуникациите и финансите, но досега тази инициатива не е получила политическата подкрепа, която заслужава. Борбата срещу индустриалния упадък все повече се връща към миналото, когато държавната подкрепа подкопаваше паневропейската пазарна интеграция.
Мобилизирането на общи европейски средства, може би най-лесният път напред, остава табу, както за пореден път показаха последните дискусии за следващия бюджет на ЕС. Основното събитие на годината в европейската политика беше повторното утвърждаване на Германия като мощен военен играч, като Берлин ще похарчи над 600 милиарда евро за отбрана и сигурност в рамките на пет години. Показателно е обаче, че правителството на Мерц следва подход „Произведено за Германия“ вместо „Произведено в Германия“, отказвайки да постави страната си начело на коалиция, която би могла да формира основата на бъдещ европейски отбранителен съюз.
По подобен начин, неотдавнашното споразумение от Ланкастър Хаус между Обединеното кралство и Франция само потвърждава дългогодишното „индустриално споразумение“, позволявайки на двете страни да играят роля като национални играчи в европейската сигурност и отбрана, но не и като стълбове на по-голям паневропейски проект.
Жан Моне навремето е писал, че „обединена Европа ще бъде оформена от кризи и ще бъде сбор от решенията, взети за преодоляването им“. Неговият колега и съосновател на ЕС, Пол-Анри Спаак, от своя страна отбелязва, че „в Европа има само два вида държави: тези, които са просто малки, и тези, които все още не са осъзнали напълно, че са малки“.
За да спрат по-нататъшното унижение на Европа, водещите ѝ държави трябва да се проумеят от мъдростта на Спаак и да препрочетат Моне.
Автор: Марк дьо Вос
Източник: Financial Times
