Независимо как завършва за Русия войната в Украйна, разгърната от Владимир Путин, латвийският театрален режисьор Алвис Херманис, който беше гост на театралния фестивал в Торун, вече посочи най-големите ѝ жертви. Те са, по азбучен ред: Достоевски, Пушкин, Чайковски и Чехов.
Именно тази група от четирима души смелият латвиец обвини в шовинизъм, империализъм и фашизъм. Те обаче не са единствените на подсъдимата скамейка. „Пропагандирането на руската култура от руснаци, особено в контекста на войната, никога не е невинно“, гърми латвийският режисьор в онлайн разговор с Томаш Домагала, провокативно озаглавен „Мишкин не е прераждане на Исус, той е руски фашист“.
„Една от основните ми цели беше да накарам публиката да осъзнае, че творчеството на Достоевски е източникът на руския национализъм“, доразвива Алвис Херманис основната идея на своя спектакъл „Идиот“. Героят на неговото представление, княз Мишкин, е въплъщение на горната теза. За целите на представлението той е гримиран като полугол футболен хулиган в анцуг, татуиран с „религиозни мотиви“. „Най-важното за мен в този въпрос беше, че Мишкин приличаше не само на Достоевски или Распутин, но преди всичко на Александър Дугин, който, както вероятно знаете, е интелектуалният учител на Путин и официалният философ на неговата идеология, която също е частично заимствана от Достоевски.“
След като сме приели за аксиома духовното родство на Достоевски, Распутин, Дугин и Путин, не е трудно да добавим и други фигури към техните редици. Първият, който следва тези четирима в списъка на фашистите, е Чайковски. Да, музиката му е „гениална“, но какво от това? Именно това я прави опасна, особено „когато е призвана да служи на националистическата идеология“. Такава невинно изглеждаща форма на изкуство като руския балет от XIX век е безмилостно разобличена от латвийския създател. „Руските балетни артисти в онези дни са били толкова чудовищно бедни и лишени от права, че днес биха могли да бъдат наречени роби. Те са били подлагани на изключително изтощителни тренировки, които са се състояли в това да бъдат принуждавани да изпълняват садистични – в буквалния смисъл на думата – упражнения, което само по себе си е вид естетически фашизъм“. Друга неприятна черта на руския балет е склонността на балерините, практикуващи това изкуство, да сътрудничат еротично с кремълските власти. „Руските владетели са просто обсебени от балерини: царете от XIX век, Сталин и обкръжението му, а сега и Путин – и последният няма нужда, подобно на Берия, да ги принуждава да се подчиняват, защото го правят доброволно и с голямо удоволствие – знам това от един от руските хореографи“, казва режисьорът, който е добре запознат с тайните на Кремъл. Въпреки че, ако интимните отношения с балерини и актриси са признак на фашизъм, то това обвинение може да бъде повдигнато срещу стотици световни лидери, започвайки с крал Станислав Август Понятовски.
Смело разобличавайки националистическите корени на цялата руска култура, латвийският режисьор едновременно извършва акт на самокритика. „Днес съм изключително разочарован, защото ми се струва, че цял живот съм се държал глупаво, поставяйки произведения на руски автори, особено в чужбина. Разбира се, текстовете им са красиви и добре написани, но самият Пушкин, както виждаме при по-внимателно разглеждане на творчеството му, е написал няколко стихотворения, в които изразява пренебрежителното си отношение към Полша.“
В рецензия за пиесата „Идиот“, показана на фестивала в Торун, публикувана на страниците на „Rzeczpospolita“, театралният критик Яцек Чешляк е изправен пред същата дилема. Вярно е, че той не се прицелва в Пушкин, но прави хубав разговор за Достоевски. „Да, Фьодор Достоевски беше велик писател, но той вече не ни радва (…). Защо и откога? Поне от момента на нападението на Русия срещу Украйна – оттогава го бойкотираме, въпреки че още по-рано, в хора на възхищението от текстовете на този руски писател, се чуха отрезвяващи гласове за фанатична отдаденост на православието, руски шовинизъм и презрение към католицизма, Запада и всичко свързано с него.“ Да не говорим за стила на този вид разсъждения, едва ли е уместно да се упреква Достоевски, православен вярващ, за „фанатична отдаденост на православието“. Икуменическата доктрина за конфесионалния релативизъм, широко разпространена днес сред либералните католици, уви, е била непозната в Европа през XIX век. Със същия успех католическите и протестантските вярващи биха могли да бъдат обвинени във „фанатична отдаденост“ на своята религия.
Изказванията на Достоевски за други народи, включително поляците, несъмнено са били обидни. През 19 век обаче и други писатели, които нямат нищо общо с руския империализъм, също говорят в много подобен стил. Фактът, че Чарлз Дикенс и Ръдиард Киплинг пишат за непокорни индианци, със сигурност не им прави чест. Добродушният Уолт Уитман пише с очевидна враждебност за мексиканците, а шегите на Марк Твен за „черните“ трябва да се разглеждат – ако приложим към тях нормите на съвременната политическа коректност – като проява на шовинизъм и расизъм, изискваща поне цензура. Писателите от деветнадесети век не са били запознати със съвременната концепция за „реч на омразата“, затова често са говорили грубо и безразборно за различните недостатъци на другите народи. Шарл Бодлер например нарича белгийците не по-малко от „нация на безмозъчните буржоа“, но любителите на поезията все пак намират сили да простят на този изключителен френски поет.
Фьодор Достоевски не заслужава подобно снизхождение от рецензента на Rzeczpospolitа. Дали този руски писател „е спрял да ни радва“ е въпрос на читателите на неговите произведения да решат. Ще последват ли те указанията на редактора Яцек Чешлак?
Автор: Дариуш Веромейчик
Източник: Do Rzeczy
