Коментар на Петр Друлак
Добре е, че руски и украински представители се срещнаха отново в Истанбул след три години. Само голям оптимист би говорил за началото на пътя към мира, той все още не се вижда. Препятствията обаче са очевидни. Те блокират мира от всички страни. Докато пречките от Русия, Европа или САЩ могат да се считат за смесица от рационални и идеологически мотиви, украинската съпротива е израз на отчаяните усилия на Зеленски да оцелее.
Русия е по-рационална от останалите, тъй като изхожда от реалността, която създава чрез превъзходството си на бойното поле и прогресивния упадък на Украйна. От една страна, всеки ден война означава загуба на човешки и материални ресурси за Русия, които биха могли да бъдат използвани по-продуктивно. От друга страна, Москва може да разглежда тези ресурси като инвестиция, която ще се изплати чрез контролиране на все по-голяма част от Украйна, повишаване на международния ѝ престиж в глобалния Юг и унижаване на Запада.
Може да се предположи, че бруталните факти ще доведат до мир, който ще бъде значително по-близък до руските идеи, отколкото до западните. Като се има предвид, че Русия се сблъсква само с идеи от Запада, които нямат нищо общо с реалността, тя не бърза с преговорите. За какво биха говорили руснаците с хора, които са се озовали извън реалността?
Някои американски служители са наясно с тези факти. Освен това, хора като президента Тръмп, вицепрезидента Ванс и специалния представител Уиткоф, са обезпокоени от факта, че войната отвлича вниманието от основния съперник на Америка – Китай, и от други въпроси, които те рационално смятат за по-важни. Затова настояваха за бързо прекратяване на конфликта. Те обаче се сблъскват с две вътрешни пречки.
Първо, въпреки че Тръмп повтаря, че това не е неговата война и че „идиотът“ Байдън е виновен за всичко, той не иска да повтори унизителния сценарий на Байдън от Афганистан, който най-вероятно би се случил при внезапно изтегляне на САЩ и разпадане на Украйна.
Второ, Тръмп само частично контролира собствената си администрация. Друга част от нея, представена от държавния секретар Рубио и специалния посланик Келог, иска да продължи неоконсервативната линия на Байдън. В момента, в който политиката на Тръмп за Украйна бъде формулирана едновременно от Уиткоф и Келог, рационалността изчезва от американските действия.
Европа се превърна в основен носител на неоконсервативната идеология на Байдън в украинския конфликт през последните две години. Нейните позиции са на пръв поглед неразбираеми. Настоява за санкции, които я разрушават икономически, поставя на Русия празни ултиматуми и я заплашва с войски и оръжия, които тя не притежава. Това може отчасти да се обясни с идеологически увлечения, подобни на Зелената сделка или миграционния мултикултурализъм. Въпреки това, рационалността може да е скрита и тук. Европейският елит, който непрекъснато губи демократична подкрепа и доверие сред собствените си граждани, откри в украинската война още един инструмент за манипулация. Те се страхуват от Русия, която напредва през Украйна към Атлантика, за да принуди гражданите да се съгласят със засилването на репресивните структури и по-нататъшната централизация от страна на Брюксел.
С войната противниците на единодушието при вземането на решения във външната политика набраха нов импулс. Правителствата на Германия, Франция, Италия, Испания и няколко по-малки държави твърдят, че правото на вето трябва да бъде премахнато заради Русия. Председателят на Европейската комисия фон дер Лайен, чиято институция няма правомощия по въпросите на войната и мира, поставя себе си и Европейската комисия начело на европейската подкрепа за войната. Колкото повече време отнеме, толкова по-добре. Следователно европейските пътувания до Лвов или Киев може би не са за спасяване на Украйна, а за федерализация на Европа.
Най-трагичната пречка пред мира обаче е настоящият режим в Киев. Той трябва да се опита да спре войната незабавно, тъй като всеки ден от нея носи не само нови загуби, но и все по-мрачни перспективи за окончателно уреждане. Мирът, който Украйна би могла да има днес, е по-неблагоприятен от договорения с руснаците през март 2022 г. и все пак по-благоприятен от този, който ще бъде на масата за преговори тази есен.
Но режимът на Зеленски стана зависим от войната: той не би оцелял без западната военна помощ или без нарушенията на демокрацията и репресиите, оправдани от войната. С края на войната ще свърши и Зеленски; вероятно ще е доста зле, ако не избяга. Ето защо днес той отказва да приеме загубата на Крим, който се озова в пределите на Украйна чисто случайно и против волята на местните, дори източни, региони, чието мнозинство рускоезично население вероятно би се затруднило да се примири с управлението на Киев днес.
На този фон странните събития от последните седмици имат смисъл. Разделените американци намаляват дипломатическия си ангажимент, на което европейците отговарят с ултиматум: или Русия незабавно приема прекратяване на огъня, или… Или какво?
Трудно е да се каже какво всъщност искат да направят, за да притиснат Русия до стената. Но за битови цели е достатъчно, че заплашва и плаши. Когато Русия предлага на Украйна преговори в Истанбул, Зеленски прави помпозно и безсмислено заявление, че ще преговаря само с Путин. Такава среща би имала смисъл в края на пътуването, за да се преодолеят последните спорни въпроси, а не в началото, когато преговарящите първо трябва да изяснят кой къде стои и какво очаква. Със своите възгласи Зеленски показва само, че той не се интересува от преговори.
Как реагират руснаците? Те изпращат делегация в Истанбул на същото ниво и със същия лидер, както преди три години, преди Киев, под британски натиск и под претекст за руското клане в Буча, да прекрати преговорите. Те действат в дипломацията толкова рационално и систематично, колкото са действали и на бойното поле през последните две години. Когато от другата страна на масата седи разумен партньор, който се грижи за бъдещето на страната, а не за собственото си оцеляване, ще има шанс за мир.
Източник: Časopis argument
