Папа Франциск почина на 88-годишна възраст. Той беше първият папа в историята от Новия свят и първият йезуит, заемал този пост. В същото време задачата пред него беше невероятно трудна: да реформира цялата църква като институция.
З а това дали папа Франциск успя и с какво още ще бъде запомнен написа специално историкът на Католическата църква Борис Алексеевич Филипов. Meduza публикува този текст изцяло.
Социалният произход на папата (баща му е бил счетоводител) не се различава много от този на неговите предшественици: бащата на Йоан XXIII е селянин, на Йоан Павел I е строителен работник, на Йоан Павел II е железопътен служител, а на Бенедикт XVI е селски жандарм. Подобно на тях Хорхе Берголио (както папа Франциск беше известен в света) израства в благочестиво католическо семейство. Младият Хорхе първоначално не мисли да служи в църквата. Завършил е химически колеж и дори е работил малко по специалността си. Основната разлика от предшествениците му е, че той се присъединява към йезуитския орден и завършва пълния курс на йезуитско образование (или, с други думи, формация). Затова той често използва думите „формиране” и „разпознаване” – това са йезуитски понятия, тоест „търсене на Бога във всеки един момент”.
За разлика от своите предшественици Хорхе получава богословското си образование не в Рим или Германия, а в Аржентина и Чили. Въпреки богословската си степен, той не проявява интерес към академичната теология. Той преподава литература (и теология и психология) в йезуитски колежи в продължение на няколко години. Неговият любим католически богослов е Романо Гуардини (1885–1968), който вижда в художествената литература източник на специален теологичен израз. Любовта на Франциск към литературата е отразена и в специалното му послание за ролята на художествената литература в развитието на човека като християнин.
В неговата биография могат да се откроят два епизода, които са най-значими за последващия му живот. Първият е между 1973 и 1979 г., когато Берголио е глава на йезуитския орден в Аржентина. Това е период на брутална военна диктатура и Берголио, разбира се, бил в контакт с диктатора Хорхе Видела. Това била в истиски смисъл екзистенциална ситуация, в която всяко решение в отношенията с хунтата би довело до негативни последици.
Така или иначе, по една или друга причина Берголио започва дълъг конфликт с ръководството на ордена, в резултат на което е лишен от поста ректор на семинарията и изпратен от столицата в своеобразно изгнание, където служи цяла година като изповедник в архиепископията на Кордоба. В Латинска Америка католическата църква има катастрофален недостиг на свещеници, така че хора от цялата (!) архиепископия идват при него за изповед. Можете да си представите какво може да е чул на изповед в тази бедна част на Аржентина.
Може би именно заради конфликта с ръководството на ордена, Йоан Павел II, който силно не харесваше йезуитите, назначи Берголио за помощен епископ на Буенос Айрес през май 1992 г., а след това за архиепископ на Буенос Айрес през февруари 1998 г.
През 2001 г. Берголио става кардинал. През 2005 г. той участва за първи път в конклав, където името му е използвано от група неизвестни кардинали, за да попречат на кардинал Рацингер да бъде избран за папа. Но на следващия конклав през март 2013 г. самият Берголио е избран за папа. Той взе името Франциск, което се възприема и като диагноза на ситуацията в църквата, и като програма за излизане от кризата.
За да се оцени правилно понтификата на папа Франциск, е необходимо да се осъзнае, че Католическата църква от началото на 20-ти век е поела по пътя на трансформация от Църква на западната цивилизация в световна църква. Това означава, че сега обединява вярващи от различни цивилизации, култури, исторически и религиозни традиции и езици.
Освен това, през последните петдесет години центърът на световното християнство бързо се измества към глобалния юг (Африка, Азия, Латинска Америка и Океания). Именно от тази част на земното кълбо идват повечето католици днес. Това означава, че това, което е обичайно в християнската европейска култура, не е това, което се приема за даденост в латиноамериканската или азиатската култура. Вярващите католици са обединени от кръщението и Евангелието, както и от църковната структура, оглавявана от папата, но църковните традиции, история и култура са различни сред всички народи.
Израснала в религиозни войни, северноамерикано-европейската църковна култура и теология не могат да бъдат адекватно възприети в Азия, Африка и Латинска Америка. Това пролича в дейността на папа Франциск. За вярващите християни от тези региони европейските църковни борби и разколите от миналите векове, заедно с техните теологични обосновки, са малко разбрани. Също така, съвременните църковни дискусии сред старите европейски и северноамерикански църкви (например относно гей браковете, женското свещеничество) изглеждат неразбираеми (и дори възмутителни) за младите християнски нации.
Духовенството и вярващите в тези млади църкви търсят отговор на проблемите си в опита на ранната християнска църква, а не в теолозите на напредналия Запад. Това се доказва от изключителната популярност на нео-петдесятните общности в Латинска Америка и Африка, където вярващите масово се преместват от католическите и историческите (европейски) протестантски църкви.
Докато Йоан Павел II и Бенедикт XVI посещаваха синагоги под аплодисментите на световните медии, кардинал Берголио тихомълком ходеше на неопетдесятни срещи на стадион в Буенос Айрес. Нещо повече, той позволи на него, католическия кардинал, протестантското духовенство да сложи ръце на главата му. Те трябваше да призоват Светия Дух, тоест да извършат неопетдесятен обред, който католическата църква дори не признава.
Папата искаше да разбере къде и защо отива паството му. Това говори много за характера на бъдещия папа и неговата вяра. Кой друг от католическите йерарси (пастори) се е осмелил да направи нещо подобно?
Имал ли е папа Франциск програма за църковна реформа? Вероятно не. По време на избирането му на трона той е на 76 години. Освен това още през 2011 г. той подаде молба до папа Бенедикт да се оттегли от поста архиепископ-митрополит на Буенос Айрес и очакваше назначаването на негов приемник.
Кардиналът обаче е бил добре запознат с проблемите на църквата. През 2007 г., по време на срещата на Петата епископска конференция на Латинска Америка и Карибите, той беше избран за председател на редакционната комисия, натоварена със задачата да подготви окончателния документ на конференцията.
Ето защо, няколко месеца след избирането му за папа, той не се затрудни да представи на света програмния документ Evangelii gaudium (Апостолическо увещание за проповядването на Евангелието в съвременния свят).
Съдържанието на посланието на Франциск съответства на шестте точки от Úrbi et órbi („Към града и света“) – първото обръщение към вярващите от папа Йоан Павел I през 1978 г. – и показва, че точно това е програмата, която Църквата очаква от папата днес.
По време на 12-годишния си понтификат папа Франциск успя да развълнува църковния народ и да не остави никого безразличен към казаното и направеното от него. Избран, както си мислеха много кардинали, да реформира Римската курия, той беше най-малко успешен в тази област. Подобно на Херкулес, той трябваше да почисти авгиевите конюшни на църквата още от първите дни. И той успя, успявайки да реформира Ватиканската банка, която от десетилетия беше пералня за мръсните пари на италианската мафия.
Папа Франциск почти успя да сложи край на прикриването и безнаказаността на сексуалнитен престъпления, извършвани от духовници срещу непълнолетни и „уязвими“ млади свещеници и монаси в Църквата. По този начин той нанесе съкрушителен удар на църковния клерикализъм, изправяйки на съд и лишавайки от свещен сан свещеници, монаси, епископи и дори кардинали, замесени в престъпления.
Но укрепването на църковната и финансовата дисциплина не го придвижи напред по пътя на реформирането на католическата църква. И какво е това – реформа на световната църква в период на криза, която преживява цялото институционално организирано световно християнство?
Трябва да отдадем дължимото на Франциск. Той беше първият от папите, който разбра, че светът е навлязъл в епоха на турбулентност, в която нито старите концепции, нито старите методи, нито старите структури работят. И никой не може да каже как може да се реформира глобална институция като католическата църква днес.
Затова основното откритие на Франциск е синодалния път. Съдете сами: откъде папата може да знае за истинските настроения в църковната среда и отношението на вярващите към проблемите на църквата? Със сигурност не и от представители на църковни бюрократични структури.
Първоначално Франциск използва отдавна дискредитиран инструмент: синода на епископите. Въпреки че те бяха редовно свиквани за обсъждане на наболели за църквата въпроси, на тях нямаше истинска дискусия. Текстовете бяха изпратени на курията предварително, а обсъжданията бяха разрешени само от Бенедикт XVI и само в последния ден от синода. На първите синоди, проведени от Франциск, той видя от първа ръка позицията на представителите на световния епископат по най-важните въпроси.
От думите на мой близък човек, присъствал на заседанията на един от тези синоди знам, че папата е прекарал там доста време, мълчаливо наблюдавайки случващото се. Това, което вижда и чува, не задоволява папата и го принуждава да предприеме по-радикални стъпки за активизиране на своите привърженици (т.е. привържениците на реформата) в църквата.
Именно от това недоволство се роди синодалния път. Предполагаше се, че църковните проблеми ще бъдат обсъждани от всички: от енории и деканати, епархии, епископи, до дискусии на регионално ниво и след това в синода на епископите в Рим.
Не само на енорийско ниво, но и на финалния етап свещеници, монаси и миряни, мъже и жени, бяха поканени да участват в дискусията (с право на глас). Дори само по-малко от една десета от повече от един милиард покръстени католици да участват в тези дискусии, това пак ще представлява около сто милиона активни вярващи.
Папата се обърна към паството като учител с въпроси, разбирайки, че ако те не бъдат зададени, вярващите няма да се научат да отговарят и да влизат в диалог с духовенството. И те (както правят от доста време) ще „гласуват с краката си” (изразът на акад. Дмитрий Лихачов), тоест ще напуснат църквата.
Освен това Франциск промени състава на колегията на кардиналите, използвайки чисто административни методи. Европейците вече не го доминират; техният дял спадна до 40%. Сега колегията представлява не само основните световни центрове на католицизма, но и периферията. Това, според мнозина, трябва да намери отражение в предстоящия конклав и избора на наследник на папа Франциск.
Във външната политика Франциск беше по-малко успешен, подобно на Бенедикт XVI. Партньорството или с Русия, или с Китай се провали. Отношенията с Тръмп вече бяха развалени по време на първия му президентски мандат. Първоначалната позиция на папата за Украйна също не намери подкрепа в църквата. Тя е още един пример за това как вижданията на европеец и латиноамериканец по един и същ въпрос не винаги съвпадат.
Франциск беше първият папа, който можеше да погледне на проблема от различна, неевроцентристка гледна точка. И може би това беше основната му сила.
Източник: Meduza
