През първата половина на 2026 г. в Украйна са родени 73 292 деца. През същия период в Украйна са починали 259 853 души. Така смъртността надвишава раждаемостта почти четири пъти.
Ние бавно се превръщаме в „страна на мъртвите“ и тази тревожна тенденция става все по-трудна за игнориране, особено в навечерието на 35-годишнината от Независимостта.
Разбира се, в разгара на ожесточена военна конфронтация просто не може да бъде другояче: войната е преди всичко триумф на смъртта.
Агресорът умишлено и систематично унищожава украинския живот. Русия убива войници на фронтовата линия и цивилни в тила.
Врагът атакува животоподдържащите системи и се стреми да превърне Украйна в безжизнена територия, оставяйки след себе си стотици хиляди и милиони хора.
Всяка година броят на жертвите в страната ни расте, докато животът намалява.
Но освен това войната разкри тъжен парадокс: в много случаи държавата намира за по-удобно и по-лесно да се справя с мъртвите, отколкото с живите. Това не е нечие злонамерено намерение, а спонтанно поведение на мудна държавна машина.
Мъртвите са значително по-малко проблемни. Към живия украинец може да възникнат голямо разнообразие от претенции в наши дни.
Той може да избягва военна служба с години. Той може да дезертира от армията. Той може да бъде непокорен и да се съпротивлява на правоприлагането.
Той може да бъде обвинен в липса на солидарност, устойчивост и патриотизъм. Той може да бъде осъден за това, че говори на грешен език или използва грешно съдържание.
И накрая, той може дори да има антидържавни възгледи.
Но след като е загинал във военни действия, всеки украинец се счита за законопослушен гражданин.
Злонамереният укриващ се от военна служба, който е бил насилствено мобилизиран и скоро е загинал на фронта, е герой. Дори ако действителните обстоятелства около смъртта му не са били героични.
Непокорен и непатриотичен гражданин, убит в тила в резултат на ракетен удар или удар с дрон, е жертва на вражеска агресия.
И вече престават да го ругаят и критикуват. Падналите герои и жертвите на врага са търсени от държавната пропаганда във всяка война и във всяка епоха.
Мъртвите са непретенциозни и скромни. За да се грижим за живите защитници на Украйна и да задоволим техните нужди, трябва да се реши широк кръг от проблеми.
Реални перспективи за демобилизация; честни военномедицински комисии; достойни условия на служба; адекватна материална подкрепа; хуманно и грижовно отношение към личния състав; социална и психологическа подкрепа за ветераните…
Държавата очевидно не е в състояние да се справи с всичко това.
Но е по-лесно да се обърне внимание на загиналите защитници. Достатъчна е общонационална минута мълчание: когато веднъж на ден безразличните са принудени да се преструват на скърбящи редом с тези, които наистина помнят падналите войници.
Можем да протегнем ръка на мъртвите, когато положението на живите само се влошава.
Въпреки чуждестранната финансова помощ за Киев, живите украинци все повече усещат негативните икономически последици от войната: покачващи се потребителски цени, инфлация и обезценяване на гривната.
Но в света на мъртвите важат различни закони. Обезценяването на националната валута означава появата на нови, по-големи банкноти, подходящи за почитане на видни починали.
Тази година дисидентският поет Васил Стус имаше късмета, неговият портрет ще краси банкнотата от 2000 гривни. А Украинският институт за национална памет гордо обявява: “Стус спечели 40 години след смъртта си. Неукротимостта вече има номинална стойност”.
От 24 февруари 2022 г. милиони живи граждани са напуснали Украйна. Връщането дори на половината от тях е невъзможна задача за нашата държава.
Дори след края на активните военни действия това ще изисква невероятни усилия и успехът в никакъв случай не е гарантиран.
Затова пък, без да чака края на войната, държавата започва да връща мъртвите: исторически личности, починали в чужбина.
Освен това, първият успешен опит – репатрирането на тленните останки на Андрей Мелник от Люксембург – демонстрира още едно предимство на мъртвите пред живите.
Говорейки на церемонията по препогребването Володимир Зеленски отбеляза: „Полковник Андрей Мелник се завърна в онази Украйна, тази, за която мечтаеше.“
Вярно ли е това? Дали покойният лидер на ОУН(м) наистина е мечтал за Украйна, водена от демократично избран президент с еврейски корени? Въпросът е спорен.
Проектът за Конституция, изготвен по заповед на Мелник през 1939 г., отразява малко по-различни мечти. Мечти за „авторитарна“ и „тоталитарна“ Украйна, водена от пожизнен Лидер на нацията – със сигурност украинец по рождение.
Но въпросът е, че след като е починал преди повече от шестдесет години, Мелник няма да влиза в полемика с настоящия гарант.
Мъртвите не спорят с никого — те послушно изпълняват ролята, която им е отредена от държавните пропагандисти. В този смисъл Иван Мазепа или Евгений Коновалец са много по-удобни от някой като Залужни или Фeдоров.
Колкото по-трудно е за един държавен глава да намери общ език с живи и непокорни съвременници, толкова по-охотно се обръща към прославените мъртви и се опитва да разчита на тях. Това е напълно естествено.
Разбира се, има ситуации, когато един мъртъв гражданин не е заместител на живия. Например, мъртвите не работят, не създават материални богатства и не попълват държавния бюджет.
Но докато Украйна се радва на подкрепата на външни донори – живи и здрави данъкоплатци от ЕС – превесът на смъртта над живота в самата Украйна не изглежда да представлява критична заплаха за държавния апарат.
И все пак, родният триумф на смъртта не е абсолютен, а само относителен. Наред със страната на мъртвите, друга Украйна продължава да съществува: страната на живите.
Тук има много по-малко официална пропаганда и помпозни лозунги. Тук възникват тревоги и приоритети.
Живите герои на украинските въоръжени сили мечтаят не да загинат героично на фронта, а един ден да се завърнат при своите близки.
Живите жители на вътрешния фронт са много по-загрижени за подготовката за следващата зима, отколкото за проекта за национален пантеон.
Живата Украйна се бори с руските нашественици не заради самата война, а заради завръщането към нормално, мирно съществуване.
Живите не искат да воюват вечно и пирова победа с катастрофални загуби също не ги привлича.
Повече от четири години страната на живите разчита по-малко на държавна помощ, отколкото на собствените си сили. По същество живите вече са се примирили с факта, че държавната машина предпочита по-удобните и непретенциозни мъртви.
И когато някой от държавниците внезапно демонстрира нетипичен интерес към живите, това предизвиква вълна от истински ентусиазъм.
Каква е тайната на популярността на бившия министър на отбраната Михаил Федоров? Защо оставката му предизвика такъв шум в украинското общество? Отчасти защото една жизнена Украйна видя своя човек в младия технократски министър.
През шестте месеца на поста си Федоров успя да успокои милиони свои сънародници. Благодарение на него страната на живите повярва, че роботите постепенно ще заменят хората на фронтовата линия.
Че човешките жертви на фронтовата линия и в тила могат да бъдат радикално намалени. Че иновативен подход към войната ще пречупи гърба на агресора и ще позволи приемлив мир в близко бъдеще.
Трудно е да се каже колко основателни и реалистични бяха тези надежди. Лишаването на жизнена Украйна от тях чрез отстраняването на популярен министър обаче със сигурност не си струваше, както показаха последвалите събития.
Някои смятат, че нашите съграждани се събраха това лято в подкрепа на конкретен човек с конкретно име. Но в действителност това бяха спонтанни митинги за живот.
В петата година на голяма война страната на живите е готова да подкрепи всеки лидер, който ѝ предложи някаква перспектива.
Да предложи на украинците нещо различно от мъртъв патос. Да им предложи бъдеще, в което Украйна остава годна за живот държава, а не едно голямо мемориално пространство.
Автор: Михайло Дубинянски
Източник: Украинская правда
