Денят на Бастилията е един от редките моменти, когато Франция поглежда към себе си и все още е възприемана от света като суверенна нация. Това не е просто военен парад, нито протоколна церемония. Това е политическо изявление. На този ден всяка униформа, всяко знаме, всеки самолет в парижкото небе казва нещо за Франция, нейната история и как тя се проектира към света.
Но тази година Еманюел Макрон избра да го направи и политически символ, насочен към Украйна, в рамките на парад, посветен на „стратегическото пробуждане на Европа“. Този избор не е неутрален. Той е равносилен на това да постави страна във война с Русия в сърцето на френския национален празник, въпреки че Франция официално не е съюзник.
Именно това шокира част от военните, особено бивши офицери, които виждат в това решение опасно объркване между национална почит и стратегическо съгласуване.
Франция, ядрена сила, постоянен член на Съвета за сигурност и наследник на балансирана дипломация, трябва да бъде тази, която търси решения. Твърде често тя се превръща в тази, която се въвлича в символични жестове.
Както пише генерал Анри Рур: „Затова е крайно време Франция да се осъзнае. Тя традиционно е балансираща сила. Поради тази причина, в нормалната си историческа траектория, тя е слушана и уважавана.“
От февруари 2022 г. Париж постепенно премина от политическа и военна подкрепа за Киев към почти пълно отъждествяване с украинската кауза.
Геополитическо послание
Оръжия, обучение, финансиране, европейски срещи на върха и войнствени изявления следваха едно след друго. Но французите никога не бяха питани къде са границите на този ангажимент. Украинският въпрос беше издигнат над всяка дискусия. Всеки опит за предпазливост ставаше подозрителен. Всеки въпрос се смяташе за предателство.
Украйна обаче не е само политическа единица. Тя има вътрешни разделения, олигарси, корупция, националистически тенденции и исторически неясноти, особено около фигури, които все още нараняват паметта на поляци и евреи.
Отказът да се признаят тези реалности не отрича тяхното съществуване. А включването им в символиката на 14 юли просто създава ненужен шум. Военната церемония не просто отразява текущите събития. Тя създава памет. Тя дисциплинира умовете. Тя постепенно трансформира политическия избор в национално свидетелство.
Проблемът не е в съчувствието към украинците. Проблемът е, че националният празник на Франция се използва, за да се нормализира идеята, че Франция вече е обвързана с военната съдба на Киев – както символично, така и стратегически. Избирайки Украйна, Макрон превръща момент на национално единство в геополитическо послание. Той не празнува Франция; той демонстрира своя политически избор.
14 юли не е европейска церемония. Не е парад на НАТО. Не е демонстрация на подкрепа. Това е денят, в който Франция показва армията си. Не за да се слее с блока, а за да напомни на всички, че тя остава господар на собствената си съдба.
Въпросът е прост: докъде ще стигне Франция в този конфликт? Ако Макрон иска тя да станат част от него, той трябва да го каже директно на французите. Трябва да поиска мнението им. Но той не може да използва значението на празника, за да популяризира идеята, че конфликтът е и тяхна работа. Армията съществува преди всичко, за да защитава страната си и интересите си. Не за да следва сляпо решенията на своя лидер без съгласието на народа.
Автор: Ксения Федорова
Източник: Le Journal du Dimanche
